The exploration begins: first steps alone in Freetown

English below

Продължавам с още мъничко детайли за Неделята си, която само бегло описах в предишния пост. Сиералеонците, вече съм установила, въобще не признават времето, когато ти кажат, че ще се срещнете “след малко”, това може да бъде от 5 минути до няколко часа. Така половин ден чаках Арнолд уж да дойде да ме вземе за плаж и когато стана около 3 и нещо следобяд, реших, че нямам време за губене- тръгнах сама да обикалям. И понеже мама все ме съветва да не прекалявам със смелостта, реших да се разходя само из квартала. Добре, де, но стигам главния път, вървя мъничко по него и какво да видя: умряло куче по средата на тротоара, ама такова едно от най-страшно изглеждащите: с бяла пяна около устата. Ужасих се, започнах да се оглеждам, но няма връщане назад (пак ще стана за смях), но пък и ме е страх да мина покрай него, да не би само да се прави на умряло. Видя ме едно момче и мина пред мен, и много ми се чуди какво толкова ме е страх.

Вървя си аз, а хората непрекъснато ми се усмихват, поздравяват ме, честитят ми новата година (аз даже вече забравих, че сме празнували :P). Трябва да призная, че първоначално ме беше малко страх, защото малките улички са толкова бедни и в такъв вид, че да ти настръхне косъма как може да има хора, които да живеят при такива условия. При все това се чувствах много по-комфортно отколкото през по-голяма част от престоя си в Амман, да речем. Няма сексуален тормоз, никой не ходи след теб и не ти досажда.
Бях се запътила към плажа в очакване да разбера колко далеч е сиералеонското “много далече”, когато ми се обади Арнолд, за да ми съобщи, че най-накрая тръгва от тях и че няма да ходим на плаж, а на приятелски футболен мач. Футболът тук е огромна страст и хората не само активно следят всички мачове, но и много често играят. Няколко големи сиералеонски футболни звезди са водещата причина за тази мания; дори и Арнолд, който работи за агенция на ООН ми споделя, че би предпочел да бъде футболист.

Отиваме на националното игрище, което въобще няма вид на такова, но е предоставено на играчите- които поголовно се оказват големи клечки- тъй като техен приятел е министър на спорта. Самият мач на мен не ми беше толкова интересен, колкото това, което последва: първо докараха от някъде тави с пиле и ядохме (Не прави като мен: нямаше вилици и всички мръсни, потни ядоха с ръце. А пък аз се замих с малко минерална вода и реших и аз като тях да ям, но после цяла но
щ ми раздираха котки стомаха). След това се изпи доста Бекс, а когато се стъмни започнаха да се състезават по танцуване: тук всички, ВСИЧКИ танцуват уникално, днес минавах покрай едни бедни къщи, а едно голо дете с радио така се радваше и поклащаше…

Тоалетната в барчето вместо врата имаше перденце, но при все това никой не те притеснява, докато си вътре

Най-накрая се преместихме в един бар, който представлява една малка стаичка с голи стени, няколко масички и диджей пулт. Обаче и аз се разтанцувах най-накрая, докато не ме държаха краката повече.

Понеделник

На другия ден пак до късно ни вест, ни кост от никого, облякох се и пак излязох сама.  Две пресечки по-късно срещам за втори път едно момче, което отново сърдечно ме поздравява, и този път като вече “познат” го попитах как да стигна до центъра на града. “Къде по-точно?” “Ами,  не знам, в центъра”. Той ми обсяни, че освен с мотоциклет (опасно) или с такси (“скъпо”), мога да се придвижа с автобус или маршрутка, но че те били много наблъскани. “Няма проблем”- казвам аз, винаги готова за приключение и скоро се отзовавам наблъскана в автобус с още 70-80 души при трийсет градусово слънце в два и половина на обяд. На всичкото отгоре- няма такъв трафик! Бога ми, не съм се потила толкова много през целия си живот взет заедно.

След около час в нажежената консерва питам Франсис, който в крайна сметка също се качи на рейса колко още остава, а той засмяно ми обяснява, че никога не си засича времето, така че не може да ми каже. Най-накрая пристигаме, а аз нищо не съм яла и съм мъртво гладна. Оказва се, че Франсис няма намерение да си продължи по пътя, а иска да ме придружи и аз неохотно се съгласявам (всъщност в последствие се оказа, че беше страхотно да се сприятеля с местен и да обикаляме заедно, а Франсис се оказа изключително мил и приятен). Влязохме в едно миниатюрно ресторантче, в което ни предложиха някакво африканско ястие, което не можаха да ми опишат, както и риба. Културният шок бе преди всичко в хигиената или по-скоро тоталната липса на такава- поисках да си измия ръцете, но се оказа, че няма баня и ми донесоха едно миниатюрно легенче, в което да си изплакна ръцете; придружителят ми въобще нямаше такива мераци, при все че ястието, което ни донесоха се яде с ръце. Въпросната риба беше най-тъжната риба, която съм виждала, но какво да правиш- хапнах. За разлика от Арнолд, който ми беше казал, че хората тук не са всъщност бедни и че всички получават по 100-200 долара от роднини в чужбина, Франсис ми каза, че дори и това ресторантче, където платих около 2 долара за яденето ни, би било прекалено скъпо за мнозинството от хора.

С Франсис дълго се разхождахме по улиците и той ми разказва истории и факти за Сиера Леон, както и за себе си. Той бил син на племенен вожд от Севера и въпреки че учи журналистика, голямата му мечта е да влезе в политиката и да създаде нова партия, която да обединява всички сиералеонци, а не да дискриминира определени племена или групи. Понастоящем подобно на САЩ в Сиера Леоне има две управляващи партии, а достъп до най-висшестоящите позиции имат само членове на определени етнически/племенни групи.

Следвайте постовете ми за още истории и впечатления от престоя ми в Сиера Леоне. Възможността да пътувам до едни от най-невероятните кътчета на света и да общувам с хора от целия свят до голяма степен се дължи на това, че знам и свободно говоря на няколко езици. Ако искате да подобрите уменията си по Английски по най-ефективния и бърз начин в интернационална среда с нейтив спийкърс, непременно разгледайте сайтът на новия ми проект: Immersion Language & Leadership Academy. 

I’m continuing with yet some more about my first Sunday in Sierra Leone (2nd day), which I only briefly described in my previous post. Siera Leoneans- I quickly found out- are not very punctual, so when they tell you they will meet you “in a bit” that could take anywhere from 5 minutes to several hours. I waited for Arnold for half a day before at around 3.30pm I decided I have no time to waste and left the house to walk around by myself. My mom always warns me to not go too far with my bravery, so I decided to only explore the neighborhood since transportation seemed too complicated anyway. Okey, but as soon as I reach the main road and walk on it for a bit I am thrown off by the scariest sight: a dead dog lying in the middle of the path with white around its mouth. I was terrified, but there was no going back- people will laugh at me!- and yet I don’t dare to keep walking (what if it’s not really dead, but only wants me to think so?!) At the end a boy walked in front of me and couldn’t understand why I’m so scared…

I’m walking down the street and people are smiling at me, greeting me, saying “Happy New Year!” (I already forgot we recently celebrated :P). At first I was a bit afraid because some of the little streets are so poor, I can’t but wonder how people can live in such conditions. And yet I felt more comfortable than during most of my stay in, say, Amman: no sexual harassment, no one walks behind you or bothers you.

I was heading towards the beach curious to find out how far is the Sierraleonean “really far”, when Arnold cold me to let me know he’s finally leaving his home and that instead of going to the beach we’ll go to a football match his friends organized. Football is a huge passion here and people not only follow actively all games, but also play frequently (no wonder everyone is so fit and good-looking). Several big Sierraleonean football starts are the reason for this craze; even Arnold who wors for a UN agency tells me he would rather be a football player.

Arnold’s friends- all big fish in Sierra Leone- are given access to the National Stadium (which hardly looks like one) because a friend of theirs holds an important position with the Sport Ministry. I wasn’t that interested with the game, but loved what followed: first, after the match people brought from somewhere several giant plates with chicken (Don’t do what I did: there were no forks and everyone, dirty and sweaty after the game, ate with bare hands; I tried to wash my hands with some mineral water, but nevertheless followed my travelling mantra “When in Rome, do as Romans do”, but then cats were scratching my stomach all night long!) People drank a lot of Becks afterwards, and when darkness had fallen the dance competitions began: EVERYONE here is amazing at dancing (I was passing by some poor houses today and I saw a naked child holding a radio and dancing so, so happily, it was pure joy to watch him).

The bathroom in the bar had no door and yet no one would bother you, while you’re inside

At last, we moved on to a bar which was nothing more than a small room with bare walls, a few tables and a DJ. The atmosphere was so enthralling, I got up to dance and didn’t stop until my legs couldn’t stand…

Monday

I didn’t hear from anyone until late the next day again, so I once more dressed up and went out by myself. Just around the corner I meet the same guy I had met the previous day, we chat a bit and this time (now that he is no loner a stranger) I ask him how to get to the city center. “Where exactly?” “I don’t know- in the city center”. He explains to me that there are several modes of transportation: I can go by motorcycle (“dangerous”), taxi (“expensive”) or by a public bus or shuttle, but these are “so very congested”. “No problem”, I say (“When in Rome…”, remember?) and I soon find myself on a bus with 70-80 more people at 2.30 pm in the worst of heat (it was 30+ degrees Celsius). On top of everything: tons of traffic and we’re hardly moving. I haven’t sweated so much in my whole life altogether.

An hour later, jammed in the hot tin, I ask Francis who has also got on the bus to tell me how much more is left and he laughingly replies that he never times the trip, so he can’t tell. At last, we arrive to Regents Road in the midst of some of the largest crowds I’ve seen. It turns out Francis isn’t planning on departing and I reluctantly agree that he accompanies me (turned out he was incredibly kind and respectful and I was really happy to have made another local friend). I was really hungry, so we entered a tiny restaurant where we were offered an African dish no one could describe to me, as well as fish. The cultural shock came from the hygiene- or rather lack of such- I asked tow ash my hands, but it turned out there was no bathroom, so I was brought a tiny water basin to wash my hands in; my companion made no such request, yet the dish we were to eat is consumed by hand. The fish we got was the saddest fish I have seen, but hunger had its word, so I ate some. In contrast to Arnold who had told me that most people aren’t actually poor and receive 100-200$ by relatives abroad every month, Francis told me that most people can’t even afford our shared 2$ meal.

We then walked for long and he told me many stories and fact about Sierra Leone, as well as about himself. He said he was the son of a Tribal Chief from the North and that although he studied Journalism, he really wanted to go into politics and create a new party which will bring together all groups and tribes in the country, and not discriminate against some. Currently, Sierra Leone has two ruling parties with access to the highest political offices granted to only members of few tribes/ethnic groups.

Follow my posts for more stories and observations from Sierra Leone